Черни

„There was a lot they didn’t tell you about death, she had discovered and one of the biggest was how long it took the ones you loved most to die in your heart.It’s a secret,Lisey thought,and it should be,because who would ever want to get close to another person if they knew how hard the letting-go part was?In your mind they only die a little at a time,don’t they? Like a plant when you go away on a trip and forgot to ask a neighbor to poke in once in awhile with the old watering-can,and it’s so sad“
„Lisey’s story“ – Stephen King

 

Do not stand at my grave and weep.
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning’s hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die. – Mary Elizabeth Frye

Няма по-черна загуба от смъртта на близък.Всеки от нас преминава през това поне веднъж в даден етап от живота си,колкото и да не искаме.Смъртта като всички неща в този свят си има своя мирис.Тя е студена и мирише на восък и тамян.Тази миризма се впива в нас за дълго време и остава своя оттенък в спомените.Помнете,че никоя смърт не е маловажна,било то човешка или тази на животно,ако има поне едно сърце на този свят,което да скърби по нея.Със смъртта никога не се свиква,дори да загубиш хиляди близки.Хората казват,че времето лекува,това важи за разделите не и за смъртта.С времето свикваш с болката и я оставяш в някое по-далечно кътче на сърцето ти,но тя е там и винаги ще бъде.В някои нощи ще напомня за себе си,онова малко кълбо от болка ще се взривява пак на хилади малки точици и ще гори вътре като напалм,така както първият път.Смъртта не взима само любимото същество,тя взима много повече от нас.С нея си отиват части от душата ни,след нея домът става по-пуст,някак статичен..угаснал.Заливат ни чувства на безпомощност и отчаяние,и колкото подкрепа да получиш болката си е абсолютно същатата,докато човек сам не намери начин да се справи и да се научи да продължи.Със смъртта идва и чувството за вина,то може и да си отиде,но може и да остане завинаги.Мислиш си за всички неща,които не си направил докато си имал възможност,за думите които не си казъл,за любовта,която не е била достатъчна и най-вече за това,че не си успял да го предотвратиш.Може и да има доза истина в такива мисли,но смъртта си остава неизбежна и неочаквана.Взима си каквото си поиска и е нечестно,и жестоко,и хората (дори лекарите) сме безсилни.Нещастията се случват,грешките,катастрофите,войните…смъртта е единственото сигурно нещо в този свят.И тонове хартия да се напишат по тази тема ще са малко,а и едва ли ще решат нещо.Знам само,че черните загуби винаги ще ни изненадват и,че няма курс по подготовка за тях.Трябва само да се учим да ценим останалото ни и да помним,че болката се притъпява само със сила и подкрепа от близки и приятели. (М.Н.)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

  • Няма категории
Follow Pink glasses off! on WordPress.com
%d bloggers like this: